Gary Numan – Студио А

Gary Numan

От  | 

Гари Нюман (Gary Numan) – роден на 8 март 1958г в Хамърсмит, Западен Лондон с рождено име Гари Антъни Джеймс Уеб (Gary Anthony James Webb) – е английски изпълнител, композитор и музикант, считан за един от пионерите на електропоп жанра. Неговата работа се отличава с комбинирането на енергична синтезаторна музика и мрачновати теми като отчуждението и загубата на личната човешка индивидуалност.

Бащата на Нюман работи на летището Хийтроу, поради което за известно време Нюман има амбицията да стане пилот, но така и не получава нужното за целта образование. Все пак самолетите остават негова голяма страст. Преди да се занимава активно с музика, той работи доста разнообразни неща, например кара мотокар, монтира климатици, а също работи и в счетоводен офис за известно време. Неговият интерес към музиката се проявя доста рано, когато получава като подарък една китара и започва да пише първите си песни още на 15 години. Желанието му да има музикална кариера става причина Нюман да се присъедини към различни групи – сред тях Mean Street и The Lasers, преди сам да формира групата Tubeway Army заедно с Пол Гардинър (Paul Gardiner) и Джес Лайдиърд (Jess Lidyard), който е негов чичо. Първоначално Гари се представя с псевдонима Valerian. По-късно избира името Нюман, което открива в някаква обява в справочника Yellow Pages.

За първи път Нюман печели популярност в края на 70те именно като фронтмен на Tubeway Army. По-късно след като е направил няколко повлияни от пънка демо записи, достатъчни за да стигнат за един албум, Гари Нюман подписва с лейбъла Beggars Banquet Records през 1978г. В действителност, демозаписите виждат бял свят едва през 1984г, когато са издадени като албум под името The Plan. Веднага след като започва работа с Beggars Banquet през 1978г, Нюман набързо издава два сингъла – That’s Too Bad и Bombers. Макар че синглите не попадат в класациите, издаденият по-късно същата година дебютен албум, носещ името на самия автор, е разпродаден. Албумът, чийто стил е ориентиран към ню уейв, недвусмислено показва интереса на Нюман към острите антиутопични теми и склонността му да работи със синтезатори. Междувременно третият издаден сингъл на формацията Tubeway Army, Down in the Park (1979г) също не попада в класациите, но с времето се оказва една от най-популярните и най-често ремиксирани песни на Нюман. В опит да постигнат по-широка популярност Tubeway Army участват в телевизионна реклама за джинси. Издаденият след това сингъл Are ‘Friends’ Electric? през май 1979г, в крайна сметка успява да се изкачи до номер едно в класациите, въпреки че за това са му необходими седем седмици след излизането. При това по същото време класацията за албуми е оглавена от албума Replicas, към който принадлежи Are ‘Friends’ Electric?

Няколко месеца по-късно Нюман повтаря този успех, вече със соло продукция – албума The Pleasure Principle и сингъла Cars, който освен че постига успех във Великобритания, през 80те става хит и във САЩ и влиза в челната десятка там. Албумът е последван от напълно разпродадено турне, The Touring Principle. По време на турнето е направен и по-късно издаден концертен видеозапис, за който се счита, че е първото пълнометражно комерсиално музикално видеоиздание. The Pleasure Principle се оказва забележителен и уникален за времето си с това, че е рок албум, в който не са използвани никакви китари. Вместо това Нюман използва синтезатори за постигане на китарен звук със синхронизиран металически тон. Целият албум е продуциран от самия автор, за не повече от две седмици и с изключително нисък бюджет, но въпреки това звучи уникално и си остава най-високо ценената му продукция. Вторият сингъл от албума, Complex, достига 6 място в Обединеното кралство.

Така Гари Нюман се превръща в един от първите успешно реализирани музиканти на синтезаторната музика. На сцената той носи костюми и грим и откровено заявява, че артистите, които го вдъхновяват са Дейвид Боуи (David Bowie), Марк Болан (Marc Bolan) и съвременните му електронните изпълнители като Ultravox. Изграденият му сценичен образ е отчужден, безразличен, хладен и като цяло андрогинен. Ето защо коренно различното му напълно директно и откровено държание по време на интервюто хваща мнозина журналисти неподготвени. Освен това Нюман не крие, че нарастващата му популярност и съпътстващата финансова изгода искрено го радват. Това донякъде оставя неприятно впечатление у критиката и дори у колегите му музиканти. Yes дори записват доста саркастичната песен White Car като реакция на навика на Нюман да обикаля Лондон в белия Шевролет Корвет, осигурен му от Beggars Banquet. Дори се стига до там, че когато Нюман и Боуи са поканени да участват едновременно в телевизионното шоу на Кени Евърет (Kenny Everett), Боуи отказва да се появи там заедно с Нюман. Изобщо Гари Нюман искрено удивлява музикалната преса. Той е един високо продуктивен,талантлив, мотивиран човек на 21 години, който обаче постоянно се забърква в някакви неприятности, а в същото време все още живее с родителите си. В музикално отношение, Нюман не е пънкар, но не спада съвсем и към стила ню романтик и, когато след време за този период от музикалната история се правят ретроспекции, авторите им обикновено пропускат да отбележат работата на Нюман, която трудно се квалифицира. От друга страна обаче именно през този период Нюман си спечелва маса фанатични последователи, които дори наричат себе си Нюманоиди и, които му остават верни дори в края на 80те, когато късметът започва да му изневерява. Впрочем, независимо от популярността си сред публиката, дори когато е на върха на успеха си, Нюман е обект на доста язвителните и негативни коментари на пресата.

През 1980г следващият албум на Нюман Telekon отново се изкачва до върха на класацията, но последвалите сингли We Are Glass, I Die: You Die и This Wreckage, достигат едва пето, шесто и двадесето място съответно. Telekon е последният студиен албум от периода, който самият Нюман нарича “машинния период” в неговата работа. За този албум авторът използва истински китарни звуци, но и по-широка гама синтезатори. Още същата година Нюман тръгва на второто си турне, The Teletour, като сценичното шоу е дори по-сложно и внушително от предишното. Въпреки че турнето е напълно успешно, според Нюман той всъщност излиза на загуба от него, заради множеството използвани скъпи ефекти. По това време така или иначе артистът вече почва да се уморява от постоянното напрежение и несгодите съпътстващи славата и обявява, че ще се оттегли от активна концертна дейност с няколко финални разпродадени концерта на Уембли през пролетта на 1981г. Съвсем скоро музикантът се разкайва за това свое решение. Самият Нюман пише в автобиографията си, че след последните концерти, когато в един момент се озовава сам на празната сцена, след като публиката се е разотишла през ума му минава мисълта, че е допуснал голяма грешка, като е прекратил турнето. Оказва се, че опасенията му са правилни и това прекъсване има фатални последици за кариерата му, понеже изменчивата масова публика бързо е пренасочила вниманието си към други изпълнители, които задоволяват глада й за живи изпълнения.

През 1981г, Нюман попада в британските новини, но не по музикален повод, а поради доста неприятно изживяване. Заради своята страст към самолетите и летенето, музикантът прави опит за околосветски полет. Докато е над Индия обаче възниква проблем и се налага аварийно кацане, а индийската полиция арестува Нюман по подозрение в шпионаж и контрабанда.

В следващите си продукции Нюман загърбва електропопа и експериментира в областта на джаз, фънк и ритмичния поп. Това обаче се оказа поредно пагубно решение за кариерата му, като артистът бързо е засенчен от Адам Ант (Adam Ant), а по-късно и от изпълнители като Duran Duran, Culture Club и Depeche Mode. В опит да повтори успеха си и да си върне позицията на музикалната сцена, Нюман прекарва цялото десетилетие в различни търсения и издава серия не особено забележителни албуми, като с всеки от тях пробва различен нов образ. Никой от тях обаче не успява да улови вниманието и въображението на публиката дори наполовина, както това е направил самотния андроид от 70те. Не помага и замяната на вече старомодните строги костюми с коженото облекло, характерно за периода.

Първият от албумите издадени след финалните концерти на Уембли, Dance (1981г.), носи сурова мрачна атмосфера и експериментално съдържание. Гост музиканти в албума са саксофонистът и басист Мик Карн (Mick Karn) и китаристът Роб Дийн (Rob Dean) от Japan, кийбордистът Роджър Мейсън (Roger Mason) от Models и барабанистът Роджър Тейлър (Roger Taylor) от Queen. Албумът достига трето място в британската класация, но съвсем скоро отпада от нея.

Следва албумът I, Assassin от 1982г. Албумът е в по-високо темпо и по-танцувален, но се представя по-зле от Dance. Въпреки че три негови сингъла влизат в първата двадесетица на класациите, албумът стига само до осмо място и отпада още по-бързо. През 1982г в подкрепа на този албум, Нюман прави първите си концертни изяви след прощалните концерти, като предприема турне в САЩ.

Издаденият през 1983г Warriors продължава и развива новия повлиян от джаза стил на Нюман. По албума работи музикантът авангардист Бил Нелсън (Bill Nelson), но по време на записите отношенията му с Нюман рязко се влошават и в крайна сметка Нелсън решава, че не иска името му да бъде посочено като съпродуцент на този албум. В Warriors Нюман си сътрудничи и със саксофониста Дик Мориси (Dick Morrissey), който участва в повечето албуми на изпълнителя до 1991г. Албумът достига 12та позиция в класацията и също като предходните два, месец и половина по-късно изпада от нея. Този албум е последният, който Нюман издава с лейбъла Beggars Banquet Records. Този път следва британско турне с общо 40 дати и това са първите изпълнения на Нюман в родната Великобритания след прословутите финални концерти. Образът на музиканта за обложката на албума и по време на турнето включва черен кожен костюм изпълнен в пост-апокалиптичен научно-фантастичен стил, а новият звук на Нюман е доста агресивен. Този нов стил е сурово критикуван в музикалната преса, независимо, че турнето е разпродадено.

Като се опитва да опровергае ширещото се сред публиката мнение, че потенциалът му е вече изчерпан, Нюман издава няколко албума със собствения си лейбъл Numa Records. Първият от тях е Berserker от 1984г, в който музикантът за първи път използва компютърни семпли и синтезатори PPG Wave. Освен това стилът отново се променя, като се отдалечава от спокойния ненакърнен звук на предходните три продукции и вместо това става по-остър и по електро-ориентиран. Визуално образът създаден за представянето на Berserker е стряскащо ограничен в цветовете синьо и бяло. Същия образ е използван за оформлението на последващото турне, а също и за издадения концертен албум и видеозапис. Критика и фенове отговарят с доста противоречиви чувства на тази продукция и Berserker остава най-слабо продаваният албум на Нюман изобщо. По същото време умира Пол Гардинър, който е близък приятел и сътрудник на Нюман още от дните на Tubeway Army.

През 1985г, следващият албум на Гари Нюман The Fury успява да се представи малко по-добре и до днес остава последният албум на музиканта, който е влязъл в челната тридесетица на британската класация за албуми. Имиджът на Нюман отново търпи промяна и вече се състои от бял костюм с червена папионка. За този албум Нюман си сътрудничи с Бил Шарп (Bill Sharpe), от Shakatak, което не се оказва особено удачно, въпреки че сингълът Change Your Mind, който двамата записват като дуо, успява да се изкачи до номер 17 във Великобритания.

Лейбълът на Гари Нюман Numa Records е създаден в изблик на идеалистичен ентусиазъм и след издаването на поредния албум на артиста през 1986г, Strange Charm, се налага компанията да прекрати дейността си. След финансовия провал на лейбъла му и след като синглите му са отстранени от плейлистите на Радио 1 на ВВС, а продажбите почти замират, състоянието, натрупано от Нюман през 70те години, което се оценява на 4.5 млн. лири, стремително намалява. През 1988г излиза последният студиен албум на артиста за 80те години. Индъстриъл-фънк албумът Metal Rhythm е издаден от IRS Records и се приема общо взето добре от публика и критика, но продажбите са все така ниски. Причините за липса на комерсиален успех вероятно са свързани с недостатъчното промотиране на албума от IRS, неподходящият избор на сингли, а също и промените, които лейбълът налага за изданието в САЩ – променено е заглавието на албума на New Anger, различен е цветът на албума – син вместо черен, и част от песните са ремиксирани, всичко това против волята на автора.

През 1989г е издаден съвместен албум на Гари Нюман и Бил Шарп наречен Automatic. Продукцията съдържа по-лековат поп звук и се представя по-зле Metal Rhythm.

През 1991г Нюман се занимава с писане на филмова музика за филма The Unborn, като работи по проекта с Майкъл Смит (Michael R. Smith). По-късно, през 1995г, този саундтрак е издаден като инструментален албум със заглавие Human. Също през 1991г излиза Outland. Албумът отново е разочароващ за критика и фенове и е последният студиен албум издаден с IRS. След това Нюман възстановява дейността на собствения си лейбъл Numa Records за издаването на следващите си два албума. За издаденият през 1992г Machine + Soul обаче самият Нюман признава, че целта му е била единствено да постигне някакъв комерсиален успех, за да покрие дълговете си. За съжаление опитът е неуспешен и от албума са продадени само няколко хиляди копия, а това си остава вероятно най-ниската точка в кариерата на музиканта.

До 1994г Гари Нюман е натрупал доста опит и си е извадил достатъчно заключения. В резултат той решава, вместо да продължи да прави музика, чиято единствена цел е да пробие в класациите, да потърси вдъхновение в по-лични теми, включително неговия отявлен атеизъм. Жената, която скоро ще стане негова съпруга, Джема (Gemma), също го насърчава да се отърси от всички предишни влияния. След като прави такава пълна преоценка на кариерата си, Нюман се насочва към по-рязък индъстриъл звук за албума си от 1994г Sacrifice. Освен това за първи път той лично свири почти всички инструментални партии в албума. Най после усилията му са възнаградени и критиката приема благосклонно неговата нова продукция. Още повече, че по същото време артисти, които са били повлияни от ранната работа на Нюман, като Nine Inch Nails например, се радват на особена популярност. Влиянието се оказва взаимно, понеже според Гари Нюман Closer на NIN е любимият му сингъл за всички времена и е източник на вдъхновение за собствената му работа. Въпреки че след Sacrifice дейността на Numa Records окончателно приключва, кариерата на Нюман вече е поела възходяща линия. Следващите му два албума Exile (1997г) и Pure (2000г) окончателно възстановяват положителни отзиви от критиката и музикантът дори предприема американско турне за представено на Exile. Това са първите му изяви в САЩ след началото на 80те.

След като години наред пресата е осмивала и критикувала работата му, Нюман изведнъж открива, че журналистите го наричат “бащата на електронната музика”, а музиканти като Дейв Грол (Dave Grohl) от Foo Fighters и Nirvana, Трент Резнър (Trent Reznor) – Nine Inch Nails, Мерилин Менсън (Marilyn Manson) и групата Nancy Boy го посочват сред основните си музикални влияния и записват кавър версии на негови по-стари хитове. Например през 2002 Basement Jaxx постигат огромен успех с парчето Where’s Your Head At?, което е изградено около семпъл от песента на Нюман M.E. от албума The Pleasure Principle. Fear Factory правят кавър на Cars, в който се включва и самият Нюман. Nine Inch Nails включват кавър на Metal в албума си Things Falling Apart. Все пак най-популярната песен на Нюман си остава Cars. След издаването си, тя отново е хит през 1987г и после през 1996г – в този случай понеже е използвана в реклама на бира Carling.

Други музиканти, които се изказват ласкаво за работата на Нюман са Beck, Грант Никълъс (Grant Nicholas), Tricky, Деймън Албърн (Damon Albarn), Джарвис Кокър (Jarvis Cocker), Queens of the Stone Age, Дейвид Боуи и Smashing Pumpkins. Един цял албум на Smashing Pumpkins, Siamese Dream, е взел името си от песента на Нюман A Dream of Siam от албума I,Assassin. Afrika Bambaataa пък обяснява влиянието на Гари Нюман върху американската DJ сцена: “В края на 70те и началото на 80те, Гари беше източник на ритми, които DJите нямаха търпение да докопат, а хората ги чакаха направо на дансинга”.

През 2002г продукция на Нюман отново влиза в британските класации – сингълът Rip достига 29то място, а през 2003г следващ сингъл, по който Нюман работи с Rico, Crazier, се изкачва но номер 13. Rico също се занимава с преработка на по-стари песни на Нюман, като им придава по-съвременен индъстриъл звук. Тези ремикси са издадени в албума Hybrid.

През 2004г Гари Нюман отново поема контрол над личните си бизнес дела, като създава нов лейбъл, наречен Mortal Records. Първите издания на новата компания са няколко DVDта с концертни изпълнения, които предшестват излизането на Jagged през 2006г. Този нов студиен албум е официално представен на концерт в лондонския The Forum и получава отлични отзиви от критиката. След откриващото шоу в Лондон следва мащабно турне обхващащо Обединеното кралство, Европа и САЩ. Освен това е стартирана уеб страница на албума, където могат да се открият всякакви детайли за продукцията и представянето й.

През декември 2006г Нюман предприема едно извънредно британско турне, Telekon Classic Album. Целта му е да представи класическите хитове на музиканта, за да удовлетвори по-носталгично настроените фенове и да позволи на Нюман да изпълнява предимно по-съвременни материали на редовните си турнета.

Също в края на 2006г на уеб страницата си музикантът обявява, че през януари 2007г ще започне записи за нов албум, като негов продуцент ще е отново Ейд Фентън (Ade Fenton), който е работил и по Jagged. По думите на Нюман предстоящата продукция ще е стилово и звуково идентична с Jagged, но по-енергична и по-агресивна. След август 2007г обаче няма новини за този предстоящ албум, макар отново на уеб страницата си самият Нюман да заявяма, че от сесиите по албумите Exile, Pure и Jagged са останали достатъчно демота, да се запълни един цял албум. Освен това става ясно, че това няма де е нов албум в класическия смисъл на думата, а по-скоро издание за най-заинтересуваните фенове.

Също през 2007г Нюман работи с продуцента си Фентън по неговия дебютен соло албум Artificial Perfect като записва вокалите за четири от песните в албума.

Дискография

Албуми

Tubeway Army (1978)
Replicas (1979)
The Pleasure Principle (1979)
Telekon UK #1 (1980)
Living Ornaments ’79-’80 (1980)
Dance (1981)
I, Assassin (1982)
Warriors (1983)
Berserker (1984)
The Plan (1984)
White Noise (1985)
The Fury (1985)
Strange Charm (1986)
Exhibition (compilation) (1987)
Ghost (live recording) (1987)
Metal Rhythm (1988)
The Skin Mechanic (live recording) (1989)
Automatic (1989)
Outland (1990)
Machine + Soul (1992)
Dream Corrosion (live recording) (1994)
The Radial Pair (video soundtrack) (1994)
Sacrifice (1994)
Dark Light (live recording) (1995)
Human (1995)
The Premier Hits (compilation) (1996)
Dawn (1997)
Exile (1997)
Living Ornaments ’81 (live recording) (1998)
The Mix (remix project) (1998)
The Radio One Recordings (1979 BBC radio sessions) (1999)
Pure (2000)
Exposure (compilation) (2002)
Scarred (live recording) (2003)
Hybrid (remix project) (2003)
Live at Shepherd’s Bush Empire (live recording) (2004)
Resonator (Pioneer of Sound) (compilation) (2004)
Hope Bleeds (live recording) (2004)
Fragment 1/04 (live recording) (2005)
Fragment 2/04 (live recording) (2005)
Jagged UK #59 (2006)
The Complete John Peel Sessions (live Peel sessions) (2007)
Jagged Live (live recording) (2007)

Сингли и ЕР

That’s Too Bad (1978)
Bombers (1978)
Down in the Park (1979)
Are Friends Electric? (1979)
Cars (1979)
Complex (1979)
We Are Glass (1980)
I Die: You Die (1980)
This Wreckage (1980)
Stormtrooper in Drag (1981)
She’s Got Claws (1981)
Love Needs No Disguise (1981)
Music for Chameleons (1982)
We Take Mystery (To Bed) (1982)
White Boys and Heroes (1982)
1978 (1983)
Warriors (1983)
Sister Surprise (1983)
Berserker (1984)
My Dying Machine (1984)
Change Your Mind (1985)
1978-79 Volume 3 (1985)
1978-79 Volume 2 (1985)
The Live EP (1985)
Your Fascination’ (1985)
Call Out the Dogs (1985)
Miracles (1985)
This Is Love (1986)
I Can’t Stop (1986)
New Thing from London Town (1986)
I Still Remember (1986)
Radio Heart (1987)
London Times (1987)
Cars (E Reg Model) (1987)
All Across the Nation (1987)
No More Lies (1988)
New Anger (1988)
America (1988)
I’m on Automatic (1989)
Heart (1991)
My World Storm (1991)
Emotion (1991)
The Skin Game (1992)
Machine + Soul (1992)
Cars (’93 Sprint) (1993)
Like a Refugee (I Won’t Cry) (1994)
A Question of Faith (1994)
Absolution (1995)
Dark Light – The Live EP (1995)
Cars (Premier Mix) (1996)
Dominion Day (1998)
RIP (2002)
Crazier (2003)
In a Dark Place (2006)
Healing (2007)
The Leather Sea (2007)