PJ Harvey

Поли Джейн Харви (Polly Jean Harvey) е родена на 9 октомври 1969г в Ювил, Самърсет, Англия и израства в друго близко до него градче – Корскоум, Дорсет в малка животновъдна ферма. Родителите й са каменоделец и скулптор и от най-ранното й детство я запознават с джазовата, арт-рок и блус музика, за която тя по-късно признава, че е била нейно основно влияние и вдъхновение, най вече изпълнители като Джон Лий Хукър (John Lee Hooker), Howlin’ Wolf, Робърт Джонсън (Robert Johnson) и в особено голяма степен Джими Хендрикс (Jimi Hendrix) и Captain Beefheart. Самата ПиДжей Харви споделя: “Тъй като от съвсем малка винаги съм била под влиянието на тези страстни музиканти, тази музика изглежда се е загнездила в мен и с напредването на възрастта ми, излиза на повърхността все повече. Струва ми се, че колкото по се приближаваме към старостта, толкова повече заприличваме на децата, които сме били”.

Следващите й музикални увлечения включват групи като U2 и The Police, както и Soft Cell, Duran Duran и Spandau Ballet. В тийнейджърските си години тя става запален почитател на американските независими китарни групи Pixies, Television и Slint, за разлика от твърденията на повечето журналисти, че е харесвала Пати Смит (Patti Smith) – изнасянето на подобна неточна информация ПиДжей Харви нарича “мързелива журналистика”.

Сред най-скорошните си влияния тя посочва руската фолклорна музика, италианския филмов композитор Енио Мориконе (Ennio Morricone), както и класически композитори като Арво Парт (Arvo Pärt), Самюъл Барбър (Samuel Barber) и Хенрик Горецки (Henryk Górecki).

В продължение на осем години тя изучава саксофон и докато членува в няколкото си най-ранни групи в Дорсет – Bologna, The Polekats, The Stoned Weaklings и Automatic Dlamini – група на Джон Париш (John Parish), тя участва в тях с изпълнения на саксофон, китара и бек-вокали. На 18 години започва сама да пише песни и през януари 1991г. Харви сформира оригиналната тричленна група, носеща нейното име PJ Harvey. В групата, освен самата ПиДжей, кото е вокалист и китарист, влизат бившият барабанист на Automatic Dlamini, Роб Елис (Rob Ellis) и басистът Йън Оливър (Ian Olliver), който почти веднага е заменен от Стийв Воган (Steve Vaughan). Първата изява на триото в невзрачния Sherborne Antelope Hotel е толкова катастрофално зле приета, че собственикът се налага да ги помоли да спрат да свирят, защото клиентите му са се разотишли.

По това време Харви вече е завършила основен арт курс в Колежа по изкуствата в Ювил и кандидатства скулптура в Central Saint Martins College of Art & Design в Лондон като все още не е сигурна каква трябва да е бъдещата й кариера.

Първият сингъл на Харви, “Dress”, е издаден от независимия лейбъл Too Pure през октомври 1991г и е избран за сингъл на седмицата на сп. Melody Maker от Джон Пийл (John Peel). Авторът на ревюто се възхищава на “начина, по който Поли Джейн изглежда е смазана от тежестта на собствените си песни и аранжименти, сякаш въздухът буквално е изсмукван от дробовете й”. Следващата пролет на 1992г. излиза нейният втори, също така добре приет сингъл “Sheela Na Gig”, както и първият й албум Dry. По същото време излиза двойно издание в ограничен тираж, което съдържа не само албума Dry, но и всички негови демоверсии и е наречено Dry Demonstration. Тежкият китарен рок на триото, създало този албум, в който са смесени пънк, блус и гръндж елементи печели критиката и се сдобива с фанатични последователи сред рейв средите от двете страни а Атлантика. Сп. Rolling Stone обявява 22годшната Харви за най-добър автор на песни, както и най-добър нов женски вокал за годината.

През април 1992г ПиДджей Харви предизвиква истинска скандал като се появява гола до кръста на корицата на британското списание New Musical Express. До тогава тя е смятана за категорична феминистка. Тя обаче бързо отклонява опитите да бъде обявена за лице на феминизма, като заявява пред Vox, че “Не бих се нарекла феминистка, защото не разбирам този термин, нито какво означава да бъдеш феминистка. Смятам, че за да се присъединя към подобна позиция, ще трябва да отделя време да се запозная с произхода и историята на феминизма, а аз не изпитвам нужда да правя такова нещо. Предпочитам просто да се занимавам с нещата, които ме вълнуват по същия начин, както съм го правила и до сега.” По-късно пред Bust тя добавя: “Всъщност изобщо не ми се случва да мисля за феминизма. Въобще не ми минава през ума. Идеите заложени в песните, които пиша, не са свързани с даден пол, нито имам непреодолими проблеми, дължащи се на това, че съм жена. Може би не съм достатъчно признателна за събитията, които са се случвали преди мен, но си мисля, че в този бизнес няма нужда непременно да осъзнавам и наблягам на факта, че съм жена. Струва ми се чиста загуба на време. Аз предлагам подкрепата си хората, които пишат музика и това далеч не са само жени, много от тях са мъже.”

По същото време, насред разгоряла се война между големи лейбъли, Харви подписва с Island Records и през 1993г издава два последователни албума в рамките на много кратък период: Rid of Me (звуковият инженер, който работи по него в студио Pachyderm Recording, е Стийв Албини (Steve Albini), издаден от името на оригиналното трио и по-късно същата година 4-Track Demos, който съдържа осем демоверсии на песните влезли в Rid of Me, както и шест неиздавани до тогава парчета.

След като Елис и Воган се оттеглят през август 1993г, Харви продължава кариерата си като соло изпълнител и си сътрудничи с различни други музиканти. През 1995г. To Bring You My Love е продуциран от Марк “Flood” Елис (Mark “Flood” Ellis) и Джон Париш и бързо се превръща в образец на алтернативен рок. To Bring You My Love постига повсеместен успех, като според ВРI, от него са продадени милион копия в целия свят. В сравнение с предишните й записи, този албум е доста по-блусарски, звуковото му разнообразие се допълва с включените струнни инструменти, орган и синтезатори. Освен това учудващо сингълът “Down by the Water” става истински хит в ефира на радиостанциите за модерен рок. Критиците засипват албума с похвали и в крайна сметка той е избран за албум на годината от The Village Voice, Rolling Stone, USA Today, People, The New York Times и the Los Angeles Times. Освен това Rolling Stone и Spin избират Харви за артист на годината. Албумът й попада на трето място в класацията на Spin за 90те албума на 90те години, след Nirvana и Public Enemy.

Приблизително по това време Харви започва да експериментира с външния си вид и придава сложен, театрален почти кабаретен имидж на изпълненията си на живо. Докато преди това облеклото й на концерти се състои от най-обикновен клин, поло и обувки Doc Marten, в един момент тя започва да се появява с бални рокли, розови цели трика, перуки и тежък грим (включително изкуствени мигли и маникюр). Освен това на сцената тя използва доста странни предмети като метла с дълга дръжка и микрофон украсен в стила на Дейвид Боуи от Ziggy Stardust-периода. Харви категорично отрича за тази промяна да са и повлияли идеите на травеститите, японският театър Kabuki или пърформънс арт стила. В интервю за Spin през 1996г тя определя своя нов вид като “надрусана Джоан Крофорд”, но признава, че: “комбинацията от това да съм елегантна, смешна и отвратителна в същото време е нещото, което ме привлича. В действителност смятам, че такъв грим, леко размазан, е изключително красив. Но това може да се дължи просто на моето извратено разбиране за красота”. Така или иначе, по-късно пред Dazed & Confused тя признава, че “Това беше нещо като маска. Никога друг път не съм прикривала себе си по такъв начин. В онзи момент бях изгубила всякаква представа за себе си като личност.” и никога повече не повтаря преувеличената театралност на турнето последвало To Bring You My Love.

Излезлият през 1998г. Is This Desire? е посрещнат с не толкова бурни, но все пак положителни реакции. Въпреки няколкото негативни мнения, самата Харви определя този албум като любима своя работа. За този проект китарите са временно пренебрегнати за сметка на по-мрачен студиен звук, изграден около електроника, кийборди, пиано и бас.

За албума си от 2000г Stories from the City, Stories from the Sea, тя работи отново с Роб Елис от първоначалното трио, както и с Мик Харви (Mick Harvey – нямат роднинска връзка). Написан в Дорсет, Париж и Ню Йорк, албумът постига масов успех – печели одобрението на критика и публика, продава над милион копия в целия свят и на следващата година получава наградата Mercury Music Prize. В албума по нетипичен начин са смесени богат мелодичен поп-рок звук с горчивата, непокорна китарна пънк енергия, позната от по-ранните й работи. В три от песните участва вокалистът на Radiohead Том Йорк (Thom Yorke). В “This Mess We’re Inn” той изпълнява водещите вокали, а в други две записва бек-вокали.

През 2001г. читателите на сп. Q поставят Харви под номер едно в проучване за най-великите жени на рок музиката.

Седмият й албум Uh Huh Her, излиза на 31 май 2004г. За първи път след 4-Track Demos Харви продуцира албума си сама и свири на всички инструменти, освен ударни. Албумът, все така положително приет от фенове и критика, е по-личен, по-малко електронен и не толкова претенциозен, колкото предшественика си. За Rolling Stone авторката споделя: “когато работя по нов запис, най-важното нещо за мен е да не се повтарям. Винаги това е целта ми: да предизвиквам сама себе си и да откривам нови територии, защото се занимавам с музика като средство да научавам нови неща.”

Сред официалните признания, които Харви получава за своята работа, освен Mercury Music Prize от 2001г и още две номинации за същата награда, са шест номинации за награди BRIT и пет за Grammy. Според сп. Hot Press, Пиджей Харви измайсторява “някои от най-еротичните, силни и позитивни любовни песни, които изобщо са били писани”.

През 2006г прави първия си концерт в Обединеното кралство от доста време, а по-късно същата година излиза първото й концертно DVD, озаглавено Please Leave Quietly, режисирано от Мария Мокназ ( Maria Mochnacz). Видеозаписът съдържа песни от цялата кариера на изпълнителката, както и клипове, снимани зад кулисите между изпълненията.

През ноември 2006г Харви започва работа по осмия си студиен албум White Chalk заедно с Flood, Джон Париш и Ерик Дрю Фелдман (Eric Drew Feldman). Албумът е тотално различен от всичко, което Харви е демонстрирала преди, като на практика липсва електроника, звукът е минималистичен и се изчерпва почти изцяло с ехтящо пиано, а нейните вокали са толкова високи, че звучат призрачни и далечни в единадесетте балади съставящи албума.

Освен по соло записите си, Харви работи в различни съвместни проекти. Участва в осем парчета от 9та и 10 та част на The Desert Sessions на Джош Хоум (Homme). Появява заедно с Ник Кейв (Nick Cave) в кавърверсията по песен на Bob Dylan “Henry Lee” и с Tricky в Angels with Dirty Faces – по-точно в песента “Broken Homes”. През 1996 тя записва в сътрудничество с Париш албум наречен Dance Hall at Louse Point под името Поли Джейн Харви, като музиката е на Париш, а текстовете на Харви. В албума на Мариан Фейтфул (Marianne Faithfull) от 2004г Before the Poison, Харви пише, изпълнява и продуцира 5 от песните.

Освен музикалната кариера, Харви има някои малки роли в киното, занимава се също със скулптура и излага свои произведения в Lamont Gallery в Bridport Arts Centre, а освен това е публикувана поетеса.

В личния си живот, ПиДжей Харви си изгражда образа на доста ексцентрична личност – например, според Стийв Албини, по време на записите на Rid Of Me Храви отказва да се храни с друго освен с картофи. Самата тя казва за себе си, че е: “изключително тиха личност, която не излиза много и не говори особено с околните”. Освен това отхвърля твърденията, че песните й са автобиографични. През 1998г тя казва пред The Times: “Тоя мит за изтормозения творец е ужасен. Хората ме смятат по-черна от дявола, мислят, че сигурно съм извратена и мрачна личност, за да правя това, което правя. Това са глупости” .

През 2006г. Blender я включва в списъка си на най-страхотните жени в рока, като я нарича: “блус-рок магьосница, прокарваща безнаказано социално-политически теми в мрачните изтормозени песни, които пише.”

Дискография
Албуми и EP

Dry (1992)
Rid of Me (1993)
4-Track Demos (1993)
To Bring You My Love (1995)
Dance Hall at Louse Point (1996)
Is This Desire? (1998)
Stories from the City, Stories from the Sea (2000)
Uh Huh Her (2004)
The Peel Sessions 1991–2004 (2006)
White Chalk (2007)

Сингли

When Under Ether (2007)
You Come Through (2004)
The Letter (2004)
This Is Love/You Said Something (2001)
A Place Called Home (2001)
Good Fortune (2000)
The Wind (1999)
A Perfect Day Elise (1998)
Heela (1997)
That Was My Veil (1996)
Interview (1995)
Promorock 4
Long Snake Moan (1995)
Send His Love To Me (1995)
C’Mon Billy (1995)
Down by the Water (1995)
Man-Size (1993)
50Ft Queenie (1993)
88 Lines About 1 Woman (1993)
Dry (1993)
Sheela-Na-Gig (1992)
Dress (1992)