David Bowie

By Дени | 06.10.2007

Дейвид Боуи (David Bowie), чието рождено име е Дейвид Робърт Джоунс (David Robert Jones), роден в Лондон на 8 януари 1947г е английски певец, автор на песни, актьор, изпълнител на множество инструменти, продуцент, аранжор и звуков инженер. Музикалната му кариера продължава вече няколко десетилетия, като в различните периоди той често преоткрива собствената си музика и образ, а новаторските му идеи, особено от 70те години, са вдъхновили и повлияли множество други музиканти. Интересите на Боуи не са само в областта на музиката, но и на повечето изкуства, включително литература и философия. Освен това той често участва във филми и театрални постановки и режисира видеоклипове.

Когато е на петнадесет години, Боуи получава силен удар в лицето, който засяга лявото му око. Въпреки лекарската намеса, зеницата на това око остава трайно разширена и, макар че ирисът продължава да е син, цветът му не си личи заради огромната зеница. Това създава впечатлението, че очите на Боуи са с различен цвят е се превръща в един от неговите отличителни белези.

Музикалният интерес на Боуи се пробужда за първи път, когато той е на девет и баща му носи вкъщи колекция американски плочи на изпълнители като Фатс Домино (Fats Domino), Чък Бери (Chuck Berry) и най вече Литъл Ричард (Little Richard). Брат му Тери пък го запознава с модерния джаз и изпълнители като Чарли Мингъс (Charlie Mingus) и Джон Колтрейн (John Coltrane). Изпълнен с ентусиазъм през 1962г Боуи създава първата си група, наречена The Konrads. В следващите години той се присъединява към различни блус/бийт формации като The King Bees, The Manish Boys, The Lower Third и The Riot Squad. Именно с The King Bees той издава първия си сингъл Liza Jane през 1964г. В тези ранни години стилът му се движи между блус, британски поп и Елвис Пресли-тип музика. По това време в началото на 60те Боуи се представя или с пълното си собствено име или с името Дейви Джоунс. Псевдонима “Дейвид Боуи” той избира през 1966г по името на американския герой от битката при Аламо, Джим Боуи (Jim Bowie).

През 1967г Боуи издава първия си албум с лейбъла Decca Records, подразделение на Deram. Албумът е наречен просто David Bowie и е смесица от поп, психиделичен и мюзикхол стилове. По същото време той издава и доста новаторския сингъл The Laughing Gnome, за който са използвани ускорени на по-високи обороти вокали, а като Б-страна влиза песента The Gospel According to Tony Day. Никоя от тях не попада в класациите и минават две години преди Боуи да успее да издаде друг запис. По-късно обаче на доста от песните в този албум е вдъхнат нов живот и те са включени в различни компилации.

Повлиян от драматичните изкуства, които е изучавал, в работата си Боуи често залага на изграждането на образи и измислени личности, които да представи пред света. В края на 1968г тогавашният мениджър на изпълнителя, Кенет Пит (Kenneth Pitt) снима половинчасов промоционален филм за Боуи, но той вижда бял свят едва през 1984г.

За първи път Боуи вкусва славата през 1969г със сингъла си Space Oddity. Песента е написана предишната година, но датата на издаването й е предвидена така, че да се появи едновременно с първото кацане на човек на луната. Тази балада разказва за астронавта Major Tom който се изгубва в космоса – макар че често е интерпретирана като алегория за използване на наркотици – и влиза в челната петица на британската класация за сингли. Албумът, към който принадлежи песента и всъщност е втори издаден албум за певеца, първоначално е наречен отново David Bowie. Това създава известно объркване в Обединеното кралство и, когато албумът е преиздаден през 1972г, той вече носи името Space Oddity. В САЩ от самото начало този албум е издаден със заглавие Man of Words, Man of Music.

Към края на 1970г Боуи издава третия си албум, The Man Who Sold the World, в който акустичните китари отстъпват място на тежък рок звук, осигурен от Мик Ронсън (Mick Ronson). Боуи и Ронсън продължават да работят заедно до 1973г. По-голямата част от албума напомня тежкия британския метъл рок от онзи период, но в него се срещат и няколко необичайни отклонения, като употребата на някои Латински звуци в заглавната песен с цел да се запази мелодията. По-късно тази песен е изпълнявана от множество музиканти, включително Nirvana. На оригиналната британска обложка на този албум Боуи се появява облечен с рокля, което е първи намек за по-сериозното му изследване в бъдеще на неговата андрогинна природа. Обложката, с която албумът излиза в САЩ е съвсем различна, рисувана е и на нея изобщо не се появява Боуи.

Албумът Hunky Dory издаден през 1971г до известна степен показва завръщане към приповдигнатия поп звук на Space Oddity най вече заради лековати парчета като Kooks, посветена на малкия син на Боуи, който става известен на света като Зоуи Боуи (Zowie Bowie). Други песни от албума обаче са по-сериозни като например Oh! You Pretty Things, полубиографичната The Bewlay Brothers и силно повлияната от будизма Quicksand. Що се отнася до текстовете, младият автор демонстрира необичайно ясно и конкретно кои са артистите, които са го вдъхновили със заглавия като Song for Bob Dylan, Andy Warhol и Queen Bitch. За последната песен в някои доста завоалирани обяснителни бележки на Боуи се твърди, че е имитация на Velvet Underground. Нито сингълът Changes, нито албумът Hunky Dory постигат особен успех. Те обаче полагат основата за издигането на Боуи до статута на супер звезда, с който той се сдобива когато само в рамките на 18 месеца (между 1972г и 73г) четири негови албума и осем сингъла влизат в челните десятки на британските класации.

През юни 1972г с излизането на концептуалния албум The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars Боуи допълнително привлича внимание върху андрогинния образ, който си е създал. Албумът представя един свят обречен да приключи съществуването си след пет години и разказва историята на абсолютната рок звезда, Ziggy Stardust. Звукът на албума е комбинация от тежките рок елементи на The Man Who Sold the World, по-лекия поп формат на Hunky Dory и забързания глем-рок, чийто новатор е Марк Болан (Marc Bolan) от T.Rex. Много от песните в албума се превръщат в рок класика, включително Ziggy Stardust, Moonage Daydream, Hang on to Yourself и Suffragette City.

Образът на Ziggy Stardust става основен герой в първото мащабно турне на Боуи, което започва през 1972г и за което певецът се сдобива с пламтящо-червената си коса и доста необичайните и дръзки сценични тоалети. В турнето се включва и група от трима музиканти, представляващи “паяците от Марс”: Мик Ронсън (Mick Ronson) – китара, Тревър Болдър (Trevor Bolder) – бас и Мик Удманси (Mick Woodmansey) – барабани. Албумът достига 5 място в британската класация, за което помага и високо класиралия се сингъл Starman – на 10 място. Успехът на този запис засилва интереса към предишната продукция и изненадващо Hunky Dory, който се е появил 6 месеца по-рано, се изкачва по-високо в класацията от новия албум и заема 3то място. В същото време сингълът John, I’m Only Dancing, който не е включван в албум изобщо (и не е издаван в САЩ до 1979г) , достига 12 място.

Горе долу по същото време Боуи започва да подпомага и продуцира своите рок герои. Бившият вокалист на Velvet Underground, Лу Рийд (Lou Reed) пробива като соло изпълнител с албума си Transformer. Този албум е продуциран от Боуи и Мик Ронсън. Иги Поп (Iggy Pop) и групата му The Stooges подписват договор с мениджърската фирма на Боуи MainMan Productions и записват третия си албум, Raw Power, в Лондон. Макар че не присъства по време на записите, по-късно Боуи се занимава със смесването на този албум, като работата му по продукцията дълго предизвиква интерес и доста дискусии.

Групата станала известна като The Spiders From Mars се събира отново за албума Aladdin Sane, излязъл през април 1973г. Самият Боуи описва Aladdin Sane като “Ziggy отива в Америка”. Това е първият негов албум, който достига върха на британската класация, а всички песни в него са писани по кораби, автобуси и влакове докато Боуи пътува из Америка за първия етап от от турнето си Ziggy Stardust. На обложката на албума авторът се появява гол до кръста, с типичната за Ziggy коса и изрисувани на лицето червена, черна и синя светкавица. Видът му веднага е наречен “толкова шокиращ, колкото рокът изобщо може да шокира”. Синглите The Jean Genie и Drive-In Saturday от албума достигат съответно 2ро и 3то място в Обединеното кралство и се превръщат в хитове. В Aladdin Sane е включена и кавър версия на Let’s Spend the Night Together на The Rolling Stones, а към Боуи за изпълненията на пиано се присъединява Майк Гарсън. Неговото соло в заглавната песен се смята за едно от върховните постижения в албума.

Концертите на Боуи в по-късната част на Ziggy турнето включват песни и от двата албума – Ziggy Stardust и Aladdin Sane, а също и няколко по-ранни парчета като Changes и The Width of a Circle. Освен това тези концерти са превърнати в истински театрални постановки и са изпълнени с шокиращи сценични моменти, както когато Боуи съблича почти всичките си дрехи с изключение на една препаска (като у сумо борците) или, когато симулира орален секс с китарата на Ронсън. Краят на това турне с образа на Ziggy Stardust е подобаващо драматичен – на сцената на лондонския Hammersmith Odeon, по време на последното шоу от турнето, Боуи обявява, че този концерт е особено значим за тях, защото е последният, който някога ще изнесат. Това негово изказване е запазено и може да се чуе в запис от шоуто, който след като дълги години циркулира сред феновете неофициално през 1983г е издаден под заглавие Ziggy Stardust – The Motion Picture.

През 1973г Боуи вече приключва с групата на марсианските паяци и се старае да продължи напред като загърби образа на Ziggy. Заради постигнатия успех, интересът към всички по-ранни записи на Боуи сериозно нараства. В отговор на тази тенденция The Man Who Sold the World и Space Oddity са преиздадени през 1972г, а Life on Mars? от Hunky Dory е издадена като сингъл през 1973 и достига трето място във Великобритания. Същата година, дори записът на Боуи от 1967г The Laughing Gnome се радва на достатъчно внимание, за да достигне шестото място в класацията.

Без да губи никакво време през 1974г Боуи издава следващия си при това доста амбициозен албум Diamond Dogs. Албумът има въведение във вид на речитатив, а някои от песните са свързани в една обща последователност (напр. Sweet Thing/Candidate/Sweet Thing). Албумът е продукт на две основни идеи: от една страна музика, която да представи едно диво бъдеще в град преживял унищожителен апокалипсис, а от друга въплъщаване в музикален формат на ситуацията описана от Оруел (George Orwell) в “1984” – в тази връзка са създадени песните 1984, Big Brother, We Are the Dead. Боуи има намерение да развие силните идеи вложени в този албум във вид на филм, а планира и създаването на мюзикъл, но никой от тези замисли не е реализиран.

Този албум и най вече песента 1984 оставят впечатлението, че Боуи се е увлякъл по соул/диско музиката, а едно специализирано телевизионно шоу на NBC излъчено по същото време – The 1980 Floor Show – засилва това впечатление. Два от синглите от този албум Rebel Rebel и Diamond Dogs – достигнали съответно пето и двадесет и първо място в британската класация – стават особено популярни хитове, а самият албум достига номер едно. Така се оказва, че за втора поредна година Боуи е най-продаваният артист на Великобритания. Diamond Dogs отбелязва и първия по-сериозен комерсиален успех за Боуи в САЩ, след като там албумът се изкачва до 5то място.

За представянето на Diamond Dogs Боуи прави мащабно турне из Северна Америка между юни и декември 1974г. Продукцията отново е пищна и тежка с множество специални ефекти и напомня по-скоро театрален спектакъл, отколкото концерт, особено след като е решено да не се следва установената практика в края на концерта да се изпълняват бисове. Хореографията на шоуто е дело на Тони Базил (Toni Basil), а Алан Йентоб (Alan Yentob) заснема документален филм за турнето, наречен Cracked Actor. В една от сцените на филма се вижда пребледнелият и доста отслабнал Боуи, който седи на задната седалка на някаква кола и нервно подсмърква, което засилва подозренията, че певецът има проблем с употребата на кокаин, въпреки че самият Боуи шеговито обяснява подсмъркванията с думите: “в млякото ми имаше муха”. По-късно Боуи коментира, че албума със записи от турнето, наречен David Live (букв. Дейвид жив – б.пр.) би трябвало да се казва David Bowie Is Alive and Well and Living Only In Theory (Дейвид Боуи е жив и добре и съществува само на теория – б.пр.). Предполага се, че този негов коментар отразява тежкото му психологическо състояние по време на онзи френетичен период. Въпреки това този “жив” албум затвърждава статуса му на суперзвезда като достига 2ро място в Обединеното кралство и 8мо в САЩ, а включеният кавър на Knock on Wood влиза в челната десятка на Великобритания.

След края на първия етап от турнето Боуи се отказва от повечето тежки декори и ефекти за сцената. След кратка лятна почивка, която певецът прекарва във Филаделфия, където записва нов материал, турнето е подновено, но според Дейвид звукът на Diamond Dogs вече не го удовлетворява. Затова той отменя седем дати, прави промени в състава на групата, която го придружава и през октомври те отново са на път. От този момент нататък обаче името на турнето е The Philly Dogs Tour. За почитателите на Ziggy Stardust, които все още не са се примирили със соул и фънк елементите, заемащи все по-голямо място в работата на Боуи, този нов звук е внезапна и неприятна промяна. Още повече, че излезлият през 1975г Young Americans ясно демонстрира увлечението на Боуи по фили соул стила (букв. душата на Филаделфия), въпреки че той самият иронично нарича звука на новата си продукция “plastic soul” (пластмасова душа – б.пр.). От този албум излиза първият сингъл на Боуи достигнал номер 1 в САЩ, Fame. Песента е написана съвместно с Джон Ленън (John Lennon), който записва и поддържащи вокали за нея, и с един от новите членове на групата на Боуи – Карлос Аломар. Макар авторът сам безсрамно да признава, че неговата “пластмасова душа” е повърхностна и лековата, той все пак си спечелва признание, когато го канят да участва в популярния Soul Train – чест, която е оказвана на твърде малко бели изпълнители. По същото време (1974г) Боуи участва и в шоуто на Дик Кавет (Dick Cavett) по АВС. Появата му там е толкова налудничава и параноична, че допълнително подклажда съмненията за тежката зависимост на артиста от кокаина.

Young Americans категорично затвърждава позицията на Боуи в САЩ като абсолютна рок звезда. Албумът не се изкачва толкова високо, колкото предходния – достига 9то място в сравнение с 5тото място за Diamond Dogs – но се задържа в класацията два пъти по-дълго. В родината на автора албумът достига 2ро място, но преиздаденият по това време сингъл Space Oddity достига първото място в Обединеното кралство само няколко месеца след като Fame е постигнал същия успех в САЩ.

Склонността на Боуи да създава някакъв централен образ, около който да е концентрирана работата му се проявява отново в Station to Station издаден през 1976. Този път личността е The Thin White Duke (Елегантния бял херцог – б.пр.). Тази фигура представлява по-тъмен и мрачен вариант на вече оформилата се соул личност. Самият албум е преходен в работата на Боуи. Той демонстрира зараждащия се интерес на музиканта към стила Krautrock и обработения чрез синтезатори звук, който ще се появи в следващите му продукции, но и доразвива фънк и соул елементите от Young Americans. По това време наркотичната зависимост на Боуи вече отдавна е извън контрол и много критици отдават насечените ритми и емоционалното отчуждение на албума именно на влиянието на наркотиците. Неговата емоционална нестабилност и мегаломания достигат до там, че той ангажира сателит, който да предаде по цял свят негова изява предхождаща издаването на Station to Station, а когато испанското правителство моли за достъп до сателита, за да предаде новината за смъртта на диктатора Франциско Франко, Боуи отказва да го освободи. Физически артистът също е в критично състояние и много отслабнал.

Въпреки тези проблеми, през 1976г Боуи поема на ново мащабно турне недвусмислено наречено Световното турне. Сцената за новото шоу е ослепително осветена и пригодена да акцентира върху определени нови песни като драматичната и доста дълга заглавна песен на албума, а също баладите Wild is the Wind и Word on a Wing и по-енергичните TVC 15 and Stay. Основната група музиканти, които си сътрудничат за този албум и турне са ритъм китаристът Аломар, басистът Джордж Мърей (George Murray) и барабанистът Денис Дейвис (Dennis Davis). В този състав групата остава заедно до 1980г. Сред гост музикантите са китаристът Ърл Слик (Earl Slick) и кийбордистът от групата на Брус Спрингстийн E Street Band, Рой Байтън (Roy Bittan). Турнето е изключително успешно, но предизвиква и доста противоречия, когато медиите интерпретират погрешно антифашистките послания на Боуи и го обвиняват, че разпространява фашистки идеи.

След като Station to Station достига номер 3 в САЩ – най-доброто постижение за албум на Боуи там изобщо, а сингълът Golden Years влиза в челните десетки от двете страни на Атлантика, Дейвид Боуи несъмнено е на върха на славата и професионалната си кариера. Що се отнася до умственото му и психологическо състояние обаче по-късно самият той признава, че възприятията му по онова време са силно повлияни от наркотиците и, че няколко пъти му се е случвало да взема свръхдоза.

Нарастващият интерес на Боуи към немската музикална сцена, както и необходимостта да реши проблема с наркотичната си зависимост, го подтикват да се премести в Западен Берлин, за да поднови музикалните си търсения и да се възстанови физически. В Берлин Боуи работи не само по собствената си продукция, но прави всичко възможно да подпомогне и музикалната кариера на Иги Поп, с когото съжителстват. При това Боуи не само участва като съавтор и музикант в създаването на първите два соло албума на Иги Поп, но и съвсем неочаквано и нетипично се присъединява към турнето на Иги, като ролята му е само на кийбордист и беквокалист.

Острият звук на Station to Station се оказва показателен за посоката, в която ще се развива работата на Боуи в следващите продукции. Албумът Low, излязъл през 1977г, е първият от три албума, в чието записване Браян Ино (Brian Eno) участва активно. Противно на общоприетото схващане обаче той не е продуцент на тези записи. В действителност Ино е съавтор на част от музиката, свири на кийборд и участва в създаването на общата музикална стратегия, но съпродуцент на трите албума е Тони Висконти. През 2000г Боуи коментира: “Тони Висконти така и не получи нужното признание за работата, която свърши по онези албуми. Изграждането и оформянето на техния звук, начинът по който се усеща всичко от ударните партии до моя глас, е дело на Тони.” Според самия Висконти: “Боуи искаше да прави музика, която съвсем точно да отразява настроението и чувствата му в онзи момент и не желаеше да приеме никакви компромиси с тази своя идея. Не го вълнуваше дали от това ще излезе хит, дори напротив, имаше намерение да създаде нещо толкова различно от обичайното, че можеше изобщо да не бъде издадено”.

Донякъде повлиян от работата на групи като Kraftwerk и Neu!, както и от минималистичния звук на Стийв Рейч (Steve Reich), Боуи прави опит да се срещне с немския продуцент Конрад Планк (Conrad Plank). За целта той пътува до студиото на Планк, намиращо близо до Кьолн. По онова време Планк е известен като продуцент с революционни идеи, но се оказва, че няма никакво желание да работи с Дейвид Боуи и дори не го пуска в студиото си. Все пак Боуи и сътрудниците му не се отказват от идеите си и сами записват няколко доста изчистени минималистични песни с повтарящи се мотиви, а Б-страната е почти изцяло инструментална. Това е тяхната ясна и недвусмислена реакцията на пънк рока. Изненадващо при излизането на първия сингъл от Low – Sound and Vision, песента се изкачва до номер 3, след като BBC я избира за музикална тема на своите “предстоящи изненади”. За този албум се смята, че е продукция, която чувствително е изпреварила времето си, а самият Боуи казва за него: “По онова време вместо кръв във вените ми течеше Low”.

По време на записите на Low, Боуи окончателно възприема един метод на работа протичащ в три етапа, към който той се придържа изцяло от онзи момент нататък. В началото за около седмица в студиото присъстват всички музиканти, които ще допринесат за записите. След това, остават Ино, Аломар и Грдинър, които допълват някои детайли, а до момента, когато Боуи написва и изпява вокалите, в студиото вече са останали единствено Висконти и звуковият инженер.

Следващата издадена продукция, Heroes, напомня Low, но е малко по-достъпна. Настроението и на двата албума е пропито от реалността на Студената война, чийто символ е разделеният град. Заглавното парче, Heroes, разказва историята на двама влюбени, които се срещат при Берлинската стена и е вероятно една от най-популярните песни на Боуи.

Също през 1977г Боуи участва като гост телевизионното шоу на Марк Болан (Marc bolan), с когото са близки приятели дълго преди някой от тях да стане популярен артист. Оказва, че Боуи е последният гост в шоуто, защото скоро след това Болан загива при автомобилна катастрофа. За Коледа същата година Боуи и един от неговите идоли, Бинг Кросби (Bing Crosby), записват традиционната коледна песен Little Drummer Boy. Двамата се срещат две години по-рано, когато Боуи е гост в специалното коледно телевизионно шоу на Кросби, където те изпълняват заедно същата песен. Само месец след като записът е реализиран, Кросби умира. По-късно в изблик на черен хумор, Боуи казва, че вече се страхува да е гост в нечие шоу, защото домакинът изглежда умира до месец. През 1982г, пет години след като е записан, дуетът с Кросби се превръща в световен хит, а в коледния ден достига трето място в британската класация.

През 1978г, Дейвид Боуи предприема дълго турне, в което представя песни едновременно от Low и Heroes, а по време на турнето е записан албум с концертни изпълнения известен като Stage. По-късно композиторът минималист Филип Глас (Phillip Glass) превръща част от песните от двата албума в симфонии. Същата година Боуи участва като рецитатор в запис на класическото произведение на Прокофиев “Петя и вълкът”, като това се смята за една от най-добрите интерпретации на произведението изобщо.

Албумът Lodger от 1979г е последният от т.нар. Берлинска трилогия на Боуи. За разлика от предходните два, той не съдържа никакви инструментали. Сингли от този албум са Boys Keep Swinging, DJ и Look Back in Anger. Албумът е известен като смесица от ню уейв и традиционна етно музика, а песни като African Night Flight and Yassassin са изумително различни и неочаквани дори за ексцентричен творец като Боуи. Все пак част от песните са създадени по типичния избягващ традициите метод присъщ на тандема Боуи/Ино. Например за Boys Keep Swinging членовете на групата си разменят инструментите, а Move On съдържа мотиви от по-ранна композиция на Боуи All The Young Dudes, изсвирени наобратно. Това е последният албум, по който Боуи и Ино работят заедно до 1995г, когато се събират за записите на Outside.

Следващата продукция не закъснява и през 1980г е издаден Scary Monsters (and Super Creeps). Албумът радикално се отдалечава от идеите на предходните, като става ясно, че авторът е използвал целия натрупан опит от Берлинската трилогия, но този път го е развил в посока, която да направи музиката по-достъпна и да осигури по-комерсиално звучене на албума. В структурирането на звука участва Чък Хамър (Chuck Hammer) – китарист, който умело си служи и със синтезатори. Scary Monsters съдържа хита оглавил класациите Ashes to Ashes, в който отново се появява фигурата на Major Tom от Space Oddity. Боуи използва клипа към тази песен, за да представи пред широка международна публика ню романтик движението. Сред последователите на тази идея има много отдадени фенове на Боуи и той решава,че именно те ще са най-подходящи да се включат във видеото. За целта той посещава лондонския клуб Blitz, който е известен като средище на движението и подбира част от редовните посетители там. В крайна сметка заснетият видеоклип става известен като един от революционните не само за времето си, но и изобщо.

Макар че за Scary Monsters са използвани всички принципи, които Боуи е усвоил по време на Берлинския си период, критиката смята, че този албум е много по директен в музикално и текстово отношение, което според коментаторите се дължи на масивната промяна, настъпила у музиканта в рамките на този период. Той се е развел с жена си Анджи, освободил се е от тежката наркотична зависимост, позната от ерата на “The Thin White Duke” и цялостната му концепция за създаването на музика се е променила. Този пореден албум се отличава с тежки рок елементи, множество новаторски идеи и натрапчиви китари, изсвирени от Робърт Фрип (Robert Fripp) от King Crimson и Пийт Таунсенд (Pete Townshend) от The Who. Съвсем в негов стил и като връх на продуктивността му, тъкмо когато Ashes to Ashes достига номер 1 в класациите, Дейвид Боуи започва тримесечно участие в бродуейска пиеса, където играе Човекът-слон.

До издаването на следващ албум, минават три години, като междувременно Боуи се занимава с множество музикални, театрални и филмови проекти. Именно по това време, през 1981г е издадена съвместната продукция на Боуи и Queen, Under Pressure, която се превръща в абсолютен хит и оглавява класацията за сингли.

Може да се каже, че първият истински комерсиален успех на Боуи е албумът Let’s Dance от 1983г, чийто съпродуцент е Найл Роджърс (Nile Rodgers) от американската диско група Chic. Албумът сериозно се отклонява от Scary Monsters, за което Боуи е критикуван, дори от почитателите си. Оказва се, че вместо да се противопостави на лъскавата денс музика, Боуи се е присъединил към общата тенденция. Все пак заглавната песен оглавява класациите в САЩ и Обединеното кралство и мнозина до днес я смятат за установена класика. Другите сингли от албума са Modern Love и China Girl. Песента China Girl е написана съвместно от Боуи и Иги Поп няколко години по-рано и е включена в албума на Иги The Idiot. Видеоклипът към версията на Боуи предизвиква доста остри реакции, поради противоречивите намеци, които съдържа.

Let’s Dance е последван от турнето Serious Moonlight Tour и Боуи планира следващият му албум да съдържа концертни записи от това турне, но новият му лейбъл EMI, към които той се присъединява през 1983, настоява музикантът да запише пореден студиен албум. В резултат през 1984г излиза Tonight. Стилът на този албум не се различава особено от предишния, но песните в него се предимно кавър версии или дуети с други изпълнители, по-точно с Тина Търнър и Иги Поп. Критиците веднага заявяват, че албумът представлява отбиване на номера и, че по него не са полагани сериозни усилия, понеже песните са почти изцяло преработки на по-ранни материали. Изобщо критиката е на мнение, че Tonight е създаден само, за да извлече допълнителна и колкото може по-голяма полза от комерсиалния успех на предшественика си. Все пак, песента Blue Jean влиза в челните десетки от двете страни на Атлантика, а към нея е записан видеоклип, режисиран от Джулиан Темпъл (Julien Temple). Клипът всъщност представлява кратък филм с продължителност 22 минути, с което Боуи отново демонстрира склонността си да комбинира музиката и актьорското изкуство. Именно този клип носи на Боуи първата му награда Grammy в категория Най-добър кратък музикален филм. Това остава неговата единствена награда Grammy до 2006г, когато му е връчен призът за цялостни постижения.

Последният соло албум на Боуи от 80те години е Never Let Me Down от 1987г. За този албум изпълнителят се отказва от лековатия стил на двете предходни продукции и залага на тежък рок звук. Макар че албумът се изкачва до шесто място във Великобритания, той носи някои от най-негативните реакции, които Боуи изобщо е получавал, а критиката го определя като напълно безхарактерен и безидеен продукт. Самият Боуи по-късно признава, че смята Never Let Me Down за най-ниска точка в кариерата си. Все пак има и мнения в защита на албума, според които много от песните в него са недооценени, а самият Боуи страда от неизменните последици на преекспонирането си като суперзвезда.

Все пак за представянето на Never Let Me Down е организирано турне. Glass Spider турнето започва през май 1987г и има общо 86 дати. Освен самите музиканти на сцената се появяват и петима танцьори, които остават на сцената почти през цялата продължителност на концертите. Освен това повечето изпълнения са прекъсвани от диалози между Боуи и танцьорите, като целта е да се постигне театрален ефект. В шоуто са включени и някои визуални трикове от предишни турнета, което кара някои критици да се произнесат, че продукцията е малко прекалена и с всички тези танцьори и ефекти е по-скоро в стила на актуалните тогава рок концерти изнасяни по стадионите. Все пак, концертите от Glass Spider турнето са забележителни с изпълнението на някои класически песни на Боуи, както и такива, които са изпълнявани доста рядко по концерти.

През 1989г, за първи път от началото на 70те, Боуи формира и работи с истинска група, наречена Tin Machine. В групата влизат Рийвс Гейбриълс (Reeves Gabrels), Тони Сейлс (Tony Sales) и Хънт Сейлс (Hunt Sales). Tin Machine реализира два студийни и един концертен албум. Отзивите за групата са противоречиви, макар че публиката ги приема общо взето добре, но Tin Machine е забележителна най вече с това, че поставя началото на доста продължителното сътрудничество между Боуи и Гейбриълс. След като първия албум, носещ името на самата група излиза през 1989г и постига успех (изкачва се до трето място в Обединеното кралство), групата тръгва на световно турне. Въпреки успеха обаче участието в група не удовлетворява напълно Боуи, който се чувства творчески ограничен и се дразни, че останалите членове могат да отхвърлят или променят неговите идеи. След като вторият студиен албум на Tin Machine, наречен не особено оригинално Tin Machine II не постига особен успех, а концертният албум Tin Machine Live: Oy Vey, Baby направо се проваля, желанието на Боуи да работи в група окончателно се изчерпва и той продължава със соло кариерата си. Все пак, опитът му да сформира група говори, че се е поучил от грешките на миналото десетилетие и е готов да обърне повече внимание на музиката, отколкото на комерсиалния успех.

В следващата соло продукция на Боуи, Black Tie White Noise (1993г), се усещат соул, джаз и хип-хоп влияния, а съпродуцент по албума отново е Найл Роджърс, с когото Боуи работи по Let’s Dance. Макар критиката веднага да признава, че албумът показва сериозно музикално развитие в сравнение с последните издадени соло продукти на Боуи, публиката все още не е съвсем убедена, дали го да го приеме и подкрепи отново. Все пак колебанието им не трае дълго и албумът оглавява класацията във Великобритания, а сингълът Jump They Say влиза в челната десятка.

Боуи продължава своите музикални търсения в различни посоки. В The Buddha of Suburbia (1993г), например, отново се забелязват някои от новите елементи представени в Black Tie White Noise, но те са развити в посока на алтернативния рок. Според самия Боуи този албум е изцяло резултат от неговите оригинални и новаторски идеи. През 2007г албумът е преиздаден, понеже е напълно изчерпан от търговската мрежа, а цената на копията продавани в eBay нараства главоломно.

През 1995г Боуи работи отново с Браян Ино по създаването на доста амбициозния донякъде индъстриъл албум Outside. Първоначално идеята е с тази продукция да се сложи началото на поредица непоследователни разкази, комбиниращи темите за изкуството и убийството, но този замисъл не е реализиран. Този албум, който отново спечелва масова популярност на автора си, представя образа на герой, описан в един от разказите на Боуи. Сингли от албума са Hallo Spaceboy, Strangers When We Meet, The Man Who Sold The World и The Hearts Filthy Lesson. Последната песен влиза в саундтрака на филма Seven, а друга песен от албума, I’m Deranged, е използвана в Lost Highway на Дейвид Линч (David Lynch). Турнето, представящо Outside, започва през септември 1995г и е забележително с това, че Боуи избира за свой партньор в концертите Nine Inch Nails. Критика и фенове реагират с доста смесени чувства на това решение, като някои го смятат гениално, а други смешно. Въпреки първоначалния успех на съвместните изяви на Боуи и Трент Резнър (Trent Reznor), в последствие двамата се отказват от това начинание заради недостатъчните продажби ни билети и Боуи продължава турнето си сам. Въпреки това Резнър многократно е заявявал, че Боуи е артист, който му е оказал огромно влияние. Турнето Outside продължава до лятото на 1996г и достига и Япония.

Earthling, който излиза през 1997г, обединява експерименти в стилове като джангъл и дръм-енд-бейс и в по-малка степен техно ритми, но всичко все пак е пречупено през музикалната концепция на Боуи. Сингълът Little Wonder е една от песните, които изразяват музикалните идеи на албума най-добре. Последвалото световно турне е с приемлив успех. Една от песните, I’m Afraid of Americans, е използвана от Пол Верховен (Paul Verhoeven) за филма му Showgirls. По-късно същата песен е ремиксирана от Трент Резнър. Клипът към песента, в който участва и в самият Резнър, е излъчван доста редовно и помага на Боуи да затвърди мястото си като актуален музикант и на 90те години.

През 1998г, се появява филмът на Тод Хайнс (Todd Haynes) Velvet Goldmine, като не само заглавието му е заето от песен на Боуи от ерата на Ziggy Stardust, но и самият филм съдържа доста препратки към събития от живота и кариерата му. Като прототипи на двамата главни герои и отношенията между тях са използвани Дейвид Боуи и Иги Поп и по-точно събитията около тях през 70те години. Самият Боуи смята, че идеята на Velvet Goldmine е добра, но реализацията е такава, че духът му е характерен по-скоро за 80те, отколкото за 70 години и не позволява негови песни да се използват във филма. Всъщност героят, чийто прототип е Боуи, е представен като доста покварена и опортюнистична личност. Артистът приема това за лична обида и дори завежда съдебно дело в опит да спре излизането на филм.

През 1998г Боуи работи отново с Тони Висконти по песен, със заглавие (Safe In This) Sky Life, която оригинално е създадена за филма The Rugrats Movie, но в крайна сметка не влиза в неговия саундтрак. Все пак тя става причина за подновяването на сътрудничеството на Боуи и Висконти. Сред съвместните им проекти от този период е преработката на Without You I’m Nothing на Placebo.

През 1999г Боуи се занимава със създаването на музика към една компютърна игра – Omikron: The Nomad Soul. Същата година, като презаписва някои от парчетата за играта и добавя нов материал, той издава албума hours… .Текстът на една от песните е написан от Алекс Грант (Alex Grant) – победител в обявения от Боуи Интернет конкурс Cyber Song Contest. С този албум авторът се разделя с тежкия електронен звук и набляга повече на акустични инструменти, а песни като Thursday’s Child и Survive показват един сантиментален, започващ да осъзнава напредващата си възраст музикант. Именно след този албум, дългогодишният китарист на Боуи, Гейбриълс, прекратява работата си с него, защото смята, че музиката е станала “твърде мека”.

Следващата година, 2000г, се появяват планове за албум, който би трябвало да носи заглавие Toy и да съдържа преработки на на някои от най-ранните материали на Боуи, както и напълно нови песни. Работата по проекта дори стига до някъде, но албум така и не е реализиран. Вместо това Боуи и Висконти решават да продължат и да издадат албум с изцяло нови оригинални песни. В резултат през 2002г излиза Heathen, забележим със своя мрачен звук, изграждащ доста тъмна атмосфера. Представянето на Heathen в класациите е едно от най-успешните за Боуи от доста време, а през 2002г албумът е номиниран за наградата Mercury. Като Б-страни на синглите Slow Burn, I’ve Been Waiting for You и Everyone Says ‘Hi са използвани много от песните, които са останали недовършени след сесиите за Toy.

След издаването на следващия албум, Reality, през 2003г Боуи се отправя на ново световно турне, което е най-продаваното за 2004г. За съжаление обаче то е прекъснато неочаквано, когато по време на един концерт в Германия Боуи усеща болка в гърдите. Първоначално се смята, че болката е причинена от прищипан нерв, но в крайна сметка се оказва, че музикантът е получил лек инфаркт и се налага да бъде опериран незабавно. Този здравословен проблем става причина за прекратяването на турнето, като след изписването на Боуи през юли, феновете се надяват, че концертите ще бъдат подновени през август, но това не се случва. Вместо това, Боуи се връща в Ню Йорк, за да се възстанови.

Докато се възстановява от последиците не само от инфаркта, но и от дългите години тежко натоварване по време на различните турнета, Боуи за първи път от години прекъсва работата си в студио. През 2004г излиза DVD с концерта в Дъблин от Reality турнето, като продукцията включва песни от почти всички етапи на кариерата на певеца. Въпреки надеждите, че Боуи ще се върне на сцена през 2005г, той обявява, че е решил да се въздържа от участия през цялата година. Не се оправдават и слуховете за излизането на нов албум, макар че според твърдение на режисьора Дарън Аронофски (Darren Aronofsky), артистът работи по рок опера, адаптация на комикса Watchmen.

Все пак, въпреки първоначално обявените си планове, през септември 2005г, Боуи участва заедно с Arcade Fire в събитието Fashion Rocks. Това е първото му участие след инфаркта. Той отново се присъединява към същата група за CMJ музикалния маратон. Освен това участва в издадения от датската група Kashmir албум No Balance Palace. Участието му се дължи на факта, че продуцент на изданието е Тони Висконти.

През 2006г Боуи все така не рискува да се завърне към активния концертен живот, но през май изненадващо се включва в концерта на Дейвид Гилмор (David Gilmour) в Royal Albert Hall в London. В края на концерта Боуи изпълнява Arnold Layne и Comfortably Numb. През декември същата година изпълнението на Arnold Layne е издадено като сингъл.

През май 2007г Боуи участва като уредник на фестивала High Line в Ню Йорк, където неговата роля се изразява в подбирането на различните музиканти и артисти, които да участват във фестивала.

Дискография

Албуми

David Bowie (1967)
Space Oddity (1969)
The Man Who Sold the World (1970)
Hunky Dory (1971)
The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars (1972)
Aladdin Sane (1973)
Pin Ups (1973)
Diamond Dogs (1974)
Young Americans (1975)
Station to Station (1976)
Low (1977)
Heroes (1977)
Lodger (1979)
Scary Monsters (and Super Creeps) (1980)
Christiane F. (1981)
Let’s Dance (1983)
Tonight (1984)
Labyrinth (1986)
Never Let Me Down (1987)
Tin Machine (1989)
Tin Machine II (1991)
Black Tie White Noise(1993)
The Buddha of Suburbia (1993)
Outside (1995)
Earthling (1997)
hours… (1999)
Heathen (2002)
Reality (2003)

Сингли

Liza Jane(1964)
I Pity the Fool (1965)
You’ve Got a Habit of Leaving (1965)
Can’t Help Thinking About Me (1966)
Do Anything You Say (1966)
I Dig Everything (1966)
Rubber Band (1966)
The Laughing Gnome (1967)
Love You Till Tuesday (1967)
Space Oddity (1969)
The Prettiest Star (1970)
Memory of a Free Festival (1970)
Holy Holy (1971)
Moonage Daydream (1971)
Hang on to Yourself (1971)
Changes (1972)
Starman (1972)
John, I’m Only Dancing (1972)
The Jean Genie (1972)
Drive-In Saturday (1973)
Life on Mars? (1973)
Sorrow (1973)
Rebel Rebel (1974)
Rock ‘N’ Roll Suicide (1974)
Diamond Dogs (1974)
Knock on Wood (live) (1974)
Young Americans (live) (1975)
Fame (1975)
Space Oddity (1975)
Golden Years (1975)
TVC 15 (1976)
Suffragette City (1976)
Sound and Vision (1977)
Be My Wife (1977)
Heroes (1977)
Beauty and the Beast (1978)
Breaking Glass (live) (1978)
Boys Keep Swinging (1979)
John I’m Only Dancing (Again) (1979)
Alabama Song (1980)
Ashes to Ashes (1980)
Fashion (1980)
Scary Monsters (And Super Creeps) (1981)
Up the Hill Backwards (1981)
Under Pressure (1981)
Wild Is the Wind (1981)
Baal (1982)
Cat People (Putting Out Fire) (1982)
Peace on Earth/Little Drummer Boy (1982)
Let’s Dance (1983)
China Girl (1983)
Modern Love (1983)
White Light/White Heat (1983)
Blue Jean (1984)
Tonight (1984)
This Is Not America (1985)
Loving the Alien (1985)
Dancing in the Street (1985)
Absolute Beginners (1986)
Underground (1986)
When the Wind Blows (1986)
Magic Dance (1987)
Day-In Day-Out (1987)
Time Will Crawl (1987)
Never Let Me Down (1987)
Fame ’90 (1990)
Real Cool World (1992)
Jump They Say(1993)
Black Tie White Noise (1993)
Miracle Goodnight (1993)
The Buddha of Suburbia (1993)
The Heart’s Filthy Lesson (1995)
Strangers When We Meet (1995)
Hallo Spaceboy (1996)
Little Wonder (1997)
Dead Man Walking (1997)
Seven Years in Tibet (1997)
I’m Afraid of Americans (1997)
I Can’t Read (1997)
Thursday’s Child (1999)
Under Pressure (1999)
Survive (2000)
Seven (2000)
Slow Burn (2002)
Everyone Says Hi (2002)
New Killer Star (2003)
Never Get Old (2004)
Rebel Never Gets Old (2004)
Lets Dance (Hi Tack remix) (2007)